позиция

От тази позиция, сядайки у дома с книгата „Интервю със себе си- Апокалипсис”  на Фалачи, си мислех, че ще ми бъде изключително трудно да я прочета, а типично за мен е това, че не мога да се занимавам с неща, които са ми непонятни или още повече неприятни. Започвайки да чета още първите страници на книгата обаче останах много учудена и приятно изненадана. Книгата ме завладя не само с езика и стила си, но много повече с невероятната искреност, стремеж към справедливост, посланието си към света и неуморимия стремеж на авторката да се бори, да доказва, да прогласява най-съкровените си мисли, за да отвори очите на хората, да ги извади от вечната им позиция на заслепеност и безразличие, което е навсякъде около нас, и което до голяма степен е причината да се намираме в огромното блато, в което затъваме все повече и повече със всеки изминал ден, без никаква надежда за избавление. Според мен това най-вече е нещото, което е подтикнало Фалачи да говори, да обяснява, да се връща към спомени, които безспорно са безкрайно мъчителни за самата нея да си припомня, колко повече да ги разказва на света. Спомените от детството, за смъртта на баща, след това загубата на любимия човек, болестта, смъртта на много нейни познати, колеги и хора, който е чувствала близки. Само човек, който е изживял болката от загубата на негов близък би могъл да разбере колко голяма е мъката от това и колко силен трябва да бъдеш, за да се връщаш към този спомен отново и отново, разказвайки го и то пред хора, които са чужди и непознати, за които не знаеш как биха реагирали на думите ти. Само чувствителните хора не могат да приемат спокойно мисълта за смъртта и да я окачествят като „нещо, което ни чака всички нас.” Отношението на Ориана Фалачи към смъртта, това че тя не може да я приеме и изпитва непримиримост към нея ме накара да я почувствам изключително близка, защото самата аз много пъти съм си задавала въпроса „Защо е нужно да се раждаме, след като един ден ще умрем?”.